Здравей! Казвам се Вяра. Не помня фамилното си име. Но ако можех да си избера ново, щях да се кръстя Вяра Филипова (в превод от гръцки – „вяра, обичаща конете").
Първият белег дойде с раждането ми – постави го акушерката, която ми помогна да се появя на белия свят. По-късно ме беляза и детският лекар, при когото мама ме водеше всеки пък, щом започнех да се задавям от кашлицата си. Още с първото ми посещение на лекарския кабинет д-р Мулеков забеляза, че у мен имаше нещо „нередно" – изоставащото ми развитие на интелектуално ниво. Оказа се принуден да съобщи нерадостната вест на майка ми. Диагностицира ме – вместо име вече бях „лице с тежка интелектуална недостатъчност". И оттогава истинските проблеми започнаха.
Баща ми преживя тежко срама да има дете „идиотче". Така се обръщаха всички към мен, докато бях още на седем. Използвах повече междуметия, отколкото бе позволено за дете на моята възраст. Рядко майка ми ме извеждаше на разходки, защото се опасяваше, че някой ще я заговори, ще попита за мен и ще се натъкне на съжалителните погледи, изстрелвани като фойерверки ту към нея, ту към мен. Единствено баба Нуша имаше смелостта да ме обгръща с безрезервна любов. Винаги знаеше кога и какво искам – четеше желанията ми в очите ми. И изпитваше гордост да разказва на съседите колко добро момиче съм всъщност.
Един ден имах неблагоразумието да се измъкна навън сама. Бях на 9. Цикълът на ежедневието и мрачната атмосфера в панелния ни апартамент ме задушаваха. Жадувах да подишам свежия въздух от улицата, да си поиграя с децата от махалата, да скачам и да ритам топка като тях. Когато баща ми, връщайки се от работа, ме забеляза да стоя клекнала пред входната врата на блока, заобиколена от връстници, които ми се присмиваха и хвърляха камъчета по мен, побесня от гняв и с ругатни ме измъкна от блатото на детските подигравки. По-късно ме наби от ярост и дълго време не смеех да стана от леглото си. Не исках никой да види белезите по тялото ми.
Когато чух училищния звънец за първи път, вече бях на 19. Ако се бях родила „нормално" дете, сега трябваше да завършвам гимназия. А когато се случи катастрофата, не бях започнала дори първи клас.
Татко, мама, баба, малкото ми братче и аз се бяхме запътили към единственото „СОУ" в града, за да изпратим Гошко на първия му учебен ден. По пътя ни пресече камион и причини верижна катастрофа. Оцеляхме само татко, който шофираше колата, и за негова зла участ - аз. Дълго време не ми го прости.
На 21 години се влюбих. Това се случи един следобед, когато реших да се възползвам от случая, че татко спеше след нощната си смяна. Измъкнах се тихомълком от вкъщи. Вървях и не разбирах защо привличах върху себе си всички погледи от улицата. Никому не бях сторила зло, а след мен се отвръщаха все погнусени физиономии. Реших да си почина на пейките в градския парк. Не след дълго до мен седна и един младеж, който ме попита на колко години съм. Знаех, че съм на 21, но си спомних за тортата, която наскоро татко купи за рождения ми ден. Върху нея преброих 26 свещи. Някой беше пресметнал годините ми погрешно.
Продължихме да се срещаме с любимия ми тайно в парка. Веднъж ме помоли да му нарисувам нещо на бял лист хартия. После поиска да види снимката ми на личната карта. Баба ме беше научила да си я нося винаги със себе си, увита на връв около врата ми. Аз му я дадох. След този ден повече не го видях. Когато татко разбра, че съм „ипотекирала" наследствения си имот, почти щеше да ме убие от бой. Когато се освестих, за първи път чух думата „запрещение". След това се оказа, че съм „венчана" за него и никой не искаше да чуе моята воля. Вместо пред кмета ме поставиха пред съдия. Първият въпрос, който ми зададе, беше дали мога да броя. Естествено, че можех – баба Нуша ме беше научила на това. Можех и да смятам, помнех стихотворения. Четях и книги, но по-бавно. Съдията дълго време ме питаше за елементарни неща от живота, но аз не смеех да продумам нищо. Мълчах. Знаех какви ще са последиците – татко щеше да се разгневи и напие отново. След това щяха да последват нови синини, нови белези.
Поредният белег (вече бях спряла да ги броя) се появи със съчетанието на две думи – „пълно запрещение". И ето ме вече 15 години тук – в Дома за възрастни с умствена изостаналост, с. Русокастро. Заобиколена от хора с 40 години по-възрастни от мен, потънала в еднообразието на стриктно разграфените дни, почувствах как губя почва под краката си. Животът също започна да губи смисъл. Единствените ми приятели в дома бяха цветята в моята стая. Само с тях можех да споделям как всяка вечер треперя от студ, колко ми е унизително да нося старите дрехи на бабите от дома, да се къпя веднъж на 3 седмици и да усещам миризмата на мръсната си коса. Не разбирах защо лелите от персонала постоянно ни се караха. Това, че не ни разбираха какво искаме да им кажем, не беше по наша вина. Не се доверявах на никого освен на леля Дора. Тя имаше голямо сърце и ми напомняше на баба – и двете ме приемаха като достойно човешко същество, което има не само физически, но и духовни нужди.
Днес, на 45 години, вече се чувствам като старица. Бях изоставена не от ума си, а от баща си. Животът ми в институцията беше белязан от няколко несполучливи опита да избягам. Онази думичка от миналото все ме връщаше назад. Свободата ми беше запретена.
Довиждане! Казвах се Вяра – момичето с белезите.