Интро-версия: От запрещение към свобода, автор: Харалан Александров

„Сега ще си помисля дали искам или не искам

да отида на втори курс по озеленяване.

Ако ми се иска ще отида."

И. К.

Настоящото изследване е подготвено от екип с ръководител и главен изследовател д-р Харалан Алек-сандров – социален антрополог, организационен консултант и анализатор на обществените процеси. Изучава проблемите на идентичността, самоорганизацията на човешките групи и общности и лидерството в тях, социалното развитие и културната промяна. Първата му докторска дисертация е теренно изследване върху културната идентичност на българските мюсюлмани, а втората – изследване в хода на действието (action research) върху организационната промяна и лидерството. Помощник-изследователи са: Надя Шабани (програмен директор на Българския център за нестопанско право) и Иван Георгиев (правен консултант в Българския център за нестопанско право), както и всички от екипа по развитие на пилотните програми за подкрепено вземане на решение.

1. Методологически увод 

Неделима част от този пилотен проект бе изследването в хода на действието, което съпровождаше всички останали дейности. Методът изследване в хода на действието (action research) е специално създаден за изучаване на социалната и културна промяна в организации и общности. Този метод предполага активно въвличане на участниците в промяната в процеса на изследване, както и ангажиране на водещия изследовател с проекта за трансформация в консултантска или друга подкрепяща роля. Така изследо-вателското поле се превръща в поле на действие (action field), а границите на изследо-вателската роля се разширяват отвъд стриктното следване на методологическите про-цедури. Изследователят напуска ролята на неутрален наблюдател, който проучва соци-алния свят от позициите на привилегировано знание, и приема ролята на социален актьор, който се ангажира с процеса на промяна от позициите на ясно артикулирани ценности, споделени с останалите актьори, и се учи заедно с тях в хода на този процес. 

Основният подход при това изследване беше критичната себерефлексия върху опита от първа ръка с усилията за промяна през различни роли в проекта: потребителите (хора с психична болест или интелектуални затруднения), техни родители и близки, помагащи професионалисти (социални работници и фасилитатори), юристи, мениджъри на въвлечените в проекта организации, граждански активисти и др. Участниците в тези толкова различни роли, успоредно с другите си приноси към проекта, влязоха и в ролята на изследователи, които изучават собственото си участие. През осмислянето на този разнообразен опит се постигна разбиране на динамиката на индивидуалната въвлеченост в процеса на социалната и културна промяна и нейните ограничения.

2. Гласовете на участниците

Изследването  ще даде обяснение за претърпяната и осъзната промяна в представите на лицата, проявленията й в действителността като преживени затруднения, бъдещи очаквания за промяна и решения на проблеми, устойчивост на вече започнатата инициатива. Като обекти на изследване разграничаваме няколко основни групи: родители и близки на лицата, професионалисти от социалната и правната сфера (социални работници, психолози и практикуващи юристи), както и самите бенефициенти на иновативната концепция за дееспособността – лица с интелектуални затруднения и/или аутистични проблеми, както и лица с психични разстройства .

Бързане бавно

В количествен порядък случилото се (пилотната програма) има различен диапазон – за едни това е минимална промяна, за други е оценимо като неочакван напредък в представите, а впоследствие и възможен напредък в схващанията на обществото.

Много често родителите изразяват следната позиция: „И преди стартирането на проекта младежите многократно споделяха пред близките си своите желания, но никой не ги е приемал на сериозно. Сега младежите се почувстваха значими, усетиха, че някой се интересува от тяхното мнение, и самите те изявяват желание мрежите (от подкрепящи ги лица) да се събират. Станаха по-отговорни по отношение на за-дълженията си - спазват графика за трудовата си заетост, без да имат нужда от напомняне."

Самите подкрепяни лица изпитват промяната чрез прякото й проявление – пилотните проекти са ги превърнали от източници на задължения и грижи за останалите в автори на собствени правни действия – от това да работят с банкомат (поради липсата на законова възможност да теглят пари от банка) до това да чувстват грижата за здравето си като собствено задължение, а достъпа до лекар като упражнено право. Равнопоставеността се изразява категорично - „увреждането не е предпоставка за вземане на грешни или правилни решения". За да настъпи промяната, според тази група, именно елементът на инцидентното допитване, което на практика е недопитване, трябва да бъде заличен, защото той превъплъщава остарелите концепции за заместващата воля при упражняване на права. Промяната е измерима в отношението „имам права - поемам задължения" според социалните работници: „За мен е важно, че виждам промяна не само в посока „овластяване", но и в посока „моите отговорности".

„Потребителите очакват от нас сваляне на запрещение, очакват правни мерки по защита, очакват справедливост. Мисля, че в това отношение сме ги разочаро-вали, мисля, че и ние останахме разочаровани. Макар ясно да разбирам, че до вли-зането на мерките не можем юридически нищо да променим, да стоим в това ча-кане с нашите потребители, понякога е много изтощително и тъжно и свързано с професионално прегаряне." (социален работник)

„В личен план… „изтрих" голяма част от изразите, които използвах, когато говорех за психичната болест, а и за увреждането като цяло. Странно, но имам преживяване, че инвестирам повече в укрепване на важните за мен връзки (мре-жа). Мисля за конкретни хора от моето обкръжение като за подкрепяща мрежа и това ги поставя в една позиция на по-ценни и ценени. Мисля, че близките ми усещат тази промяна като положителна." (потребител).

Като потвърждаващи негативните практики лицата с интелектуални затруднения да не познават правата си, а оттам и да не могат да усетят промяната, е това, че често пъти те не са знаели реалния си правен статус: „Преди не се бях замисляла какво означава за мен това, че съм под запрещение и че изобщо нещо може да се промени, а сега виждам, че може да е различно." - В. Д.

Граденето на авторитет преминава през различни етапи, но нарастването му се раз-познава по това колко повече лица се допитват до мнението на подкрепяния и, видно от отговорите, те са осъзнали, че думите им са задължително условие за пораждането на редица последици, които в миналото са имали статут само на случвания в живота им.

Неравната игра на равенство и неравенство

Запрещението като превъплъщение на правната среда не е решение, а средство за отнемане на правото на избор и контрол над собствения живот. В този случай тотали-тарната система, изграждала повече от петдесет години модели на скрита дискримина-тивност, маскирана като държавна социална грижа много преди запрещението да лиши потребителите от правото на избор и контрол над собствения им живот, е отнела техните права, институционализирайки ги. След дълги години престой в институция те нямат присъщото усещане за право на личен избор за ежедневни неща като избор на дрехи, обувки, час на хранене и време за сън. А какво би следвало да остава за избор относно най-важните сфери от живота - къде и с кого да живеят, как да управляват личните си вещи и финанси, кой да ги лекува, искат ли да учат или да работят? Това са въпроси, които никога не са стояли на дневен ред за решаване. Решенията, разбира се доколкото ги е имало, са взимани от други, независимо от волята и желанията на лица-та с интелектуални затруднения и/или психични разстройства.

„Необходима е промяна по отношение на разминаването между законите и ре-алността."

„На хората с интелектуални затруднения трябва да им се дават повече отго-ворности, които ги карат да мислят, за да станат по-самостоятелни, според техните възможности."

Всички в обкръжението „помагат" по един инвалидизиращ начин, който ощетява хората, страдащи от психична болест, и всъщност така те биват поставени в тотално по-слабата и нуждаеща се от постоянна подкрепа позиция. В един етап това се прев-ръща в заучена, удобна позиция и сгромолясва стремежа за развитие и автономност и дори вярата в собствените им сили. В този модел участва и правният институт на зап-рещението - с добри намерения за „помощ и защита", но води до напълно заличаване на индивидуалността и волята.

„Хубаво ще бъде другите да знаят кое ми е трудно." - И.К., 26 години

„Другите хора трябва да знаят каква трудност имам, да им я кажа и те ще ми помогнат, за да се справям с нея." - С.Г., 28 години

„Хората трябва да си променят отношението към нас... Например преди време, когато бяха изборите, аз и още една жена отидохме да гласуваме, обаче ни отпрати-ха и казаха, че не може ние да гласуваме." - В.Д., 53 години

„Трябва да има повече възможности за нас – например аз сега останах без работа, защото във фирмата, където ходех на трудотерапия, имаше съкращения и понеже съм без договор – мен първа ме съкратиха." - В.Д, 53 години.

„Нагласата е, че всички трябва да можем и трябва да можем добре, много добре. И въобще стереотипа в България е, че ако не си „умен висшист", общо взето, не ставаш."

Знанието, което провокира възприятията или предразсъдъците

Гледната точка на родителите относно изработването и приемането на нов норма-тивен акт в областта на дееспособността на физическите лица се възприема в един спектър – положителен с две открояващи се тенденции – дори и да не доведе до въз-можно най-доброто решение, то той, бъдещият закон, безспорно ще е по-доброто ре-шение за регламентация на обществените отношения и по пътя на прилагането си би следвало да провокира редица промени в отделни отраслови закони. Тоест това е една започваща промяна, която не задава своя времева рамка, а преследва крайна цел – по-добра правна среда, която да доведе до практическото упражняване на правата на хо-рата в неравностойно положение като им гарантира равно третиране, а паралелно с това ги отдели от настоящото закрилно, но силно увреждащо и излагащо на риск зако-нодателство. Законопроектът се припознава като инструмент на позитивната промяна, но това въплъщава потенциална опасност – прекаленото очакване той да изгради по нов начин обществените нагласи, схващания, морал и отношения, цели, надхвърлящи функцията на закона – да регламентира обществените отношения, които няма как и да не отрази. Това, което не става с желание, не става и със закон.

„Ако допуснем, че законопроектът се приеме и нищо друго не се промени, той може дори да навреди. Защото той разчиства едно голямо празно пространство, което е много важно да бъде запълнено с правилните неща. За мен този закон е нещо като план-схема от най-високо ниво, която, веднъж приета, изисква безус-ловно създаването на много други липсващи в момента конструкции, всяка от тях създаваща своите подсистеми - и в нормативен план, и в областта на услугите, и в областта на неформалната подкрепа, и в много силна степен: в областта на отношението на обществото към членовете му, които имат психични проблеми, както и в още много области на живота".

Голямата надежда остават съдиите – близки до хората правоприлагащи (и определе-но по-компетентни от социалните служби).

„Първоначално ме беше най-много страх от отпора на съдиите и прокурорите, но след няколко разговори с такива представители, мисля, че те просто искат ясно раз-писан, логичен закон, с ясни текстове и добър правилник с инструментариум към не-го." (социален работник).

Ускорители на елементарни частици промяна

Изявен ускорител на процеса на промяна според участниците в изследването би бил новият закон, който да стимулира най-значимия катализатор – обществеността. Важен остава и пътят да се стигне до това – разказаните истории за прилагането на подкрепе-ното вземане на решение (ПВР), както и инициираните съдебни дела.

Очаквано катализатори с най-мощно влияние са медиите и най-вече БНТ, които стимулират публичното говорене по темата и формират общественото мнение – „след филма  по БНТ ми звъняха познати да ми кажат, че са разбрали най-после за какво им говоря." Важна част от процеса на промяна бе преминаване от усещането за „специал-на общност – тип завера" от юристи и социални работници, която единствено разбира новата формула за дееспособността, към мисионерство – колкото повече нови участници привлечеш и споделиш с тях познанието си – толкова повече ще се засилва усещането – „още един от правилната страна" на проблема. 

За част от участниците в изследването силен катализатор е всъщност ценностната промяна и говоренето за тях не като „те", а ние – „ако ограничаваме някои – ние го правим", или „това може да се случи на всеки", включването на уникалния юриди-чески аргумент – че това не е въпрос на нов вид социална подкрепа, а въпрос на права, които дължим, без да разполагаме с правото да отнемаме.

Авторство на промяната?

Собственият принос в осъществяването на промяната от гледната точка на родите-лите и близките най-често се разбира като намиране на канали, чрез които до общест-веността да достига все повече и по-достоверна информация за новата формула за де-еспособността. Това би трансформирало „обгрижващата" мрежа около бенефициентите в подкрепяща.

 „Сега водя дело, за да ми бъде свалено запрещението и мога да бъда пример за дру-гите." - В.Д. 

„Бях на семинари във Варна и в София, за да разкажа за себе си и проекта, за да може и на други хора да се помогне като на мен." - Н. 

Кой отглежда родената промяна и отговорност?

Овластяването на хората с интелектуални затруднения и/или психични разстройства им позволява да бъдат равноправни граждани.

„Пилотните проекти доказаха, че хората, независимо дали са „нормални" или страдат от психично разстройство, или са с интелектуални затруднения, имат сходни ценности, стремежи и очаквания – искат да работят, да създадат се-мейство и да бъдат относително самостоятелни, да имат право да се занимават с нещата, които харесват."

„Да, за да се помогне и на други хора като мен." - В.Д.

„Трябва да продължи, за да се помага на нас и на други хора като нас." - Н. 

3. Изводи и перспективи 

Тази глава извежда основите изводи и поуки от изследването – и от проекта като цяло – и ги разполага в избрана от нас теоретична перспектива. Избрахме да анализираме опита на нашия екип в категориите на социалния конструктивизъм, защото според нас тази парадигма предлага валидни обяснения, които ще окуражат и насърчат агентите на промяната да продължат своите усилия.

Вътрешната трансформация

Споделените оценки, идеи и предложения по повод на пилотното въвеждане на ус-лугата подкрепено взимане на решение категорично показват, че проектът се оценява като успех, но крехък и неокончателен. Както потребителите на новите услуги и техните близки, така и професионалистите, които предоставят услугите, преживяват проекта като възможност за значима и положителна промяна в своите житейски и професионални обстоятелства. Потребителите и семействата им споделят, че са се почувствали не просто подкрепени, но овластени и насърчени да поемат живота си в свои ръце, в резултат на което са си възвърнали самоуважението и са си позволили да мечтаят за по-пълноценно и достойно съществуване. Именно зачитането на статута на пълноценни човешки същества позволи на потребителите да развият любопитство към света и към самите себе си и да започнат да си поставят въпроси, свързани със собствените им права, социално участие и възможности за реализация. Тази новопридобита свобода, себеосъзнатост и себерефлексия на свой ред направи възможно сами да регистрират своето нараснало самочувствие и автономност както в начина, по който мислят за себе си, така и в начина, по който се свързват със средата. Всичко това ни дава основание да твърдим, че проектът е отключил процес на личностна трансформация през промяна на отношенията с обкръжението. 

Големият въпрос в края на проекта е как и доколко трансформационните процеси, които той е отключил, могат да продължат отвъд защитената територия, която той съз-даде и удържа срещу натиска на доминиращата култура. По един или друг начин този въпрос се поставя от всички участници в различни роли и перспективите не изглеждат особено оптимистични. Една от горчивите поуки от проекта, споделена от мнозина, е, че процесът на овластяване се натъква на ограничения и съпротиви, които изглеждат трудно преодолими. Тези съпротиви срещу промяната са зададени както отвън – чрез ретроградни нормативни документи и институционални уредби, така и отвътре – чрез предразсъдъчни възгледи и убеждения и ирационални, но упорити страхове и фанта-зии. Става ясно, че вътрешните и външни аспекти на статуквото са взаимосвързани и взаимно обусловени: обезвластяващата нормативна уредба се основава на стереотипни вярвания и предразсъдъци, които на свой ред се възпроизвеждат, като се позовават на консервативните закони и институционални практики. Тази самоподдържаща се сплав от вярвания, практики и норми можем да определим като култура на здравия разум в смисъла, в който това понятие се дефинира от Клифърд Гиърц (Geertz, 1983).

Културата на здравия разум

Антропологът Клифърд Гиърц развива идеята за здравия разум (common sense) като манталитетна опора на доминиращата културна норма и основен ресурс за съпротива срещу културната промяна. Присъща черта на здравия разум е стихийното и несистемно отношение към фактите от реалността: той отбелязва някои факти, отминава други и фокусира вниманието си върху трети по съвършено случаен признак. Културата на здравия разум се основава на увереността, че смисълът на нещата е на повърхността: самоочевиден, еднозначен и достъпен; и усилието да се изследват дълбоките пластове е излишно и нездравословно. Чрез редица механизми за социална регулация – присмех, обезценяване, отричане – доминиращата култура обезсърчава, наказва и маргинализира опитите за себерефлексия и проблематизиране на постановените истини за света.

Здравият разум коментира, без да интерпретира; обяснява, без да разбира; наставля-ва, без да проверява. Това го прави едновременно консервативен - основава се върху устойчиви вярвания за природата на нещата - и опортюнистичен – позовава се на неп-роверени твърдения и удобни принципи, за да аргументира предварително заета пози-ция. За да отговори на конюнктурната потребност на момента от правдоподобно обяс-нение, здравият разум използва, без да подбира, каквото му попадне под ръка: с охота прибягва до вярвания и митове, компилира парчета от несъвместими теории и не се свени да подменя факти.

Това, което прави здравия разум така вездесъщ, е неговото удобство – той е в състо-яние да обясни по приемлив начин всяко действие, да намери оправдание за всеки про-вал. Цената, която плащаме за това удобство, е доброволният отказ от познание и раз-витие. За да се случи развитие, е необходимо да бъдат предизвикани и оспорени вярва-нията за реалността, които хората изповядват по силата на принадлежността си към дадена общност. Безкритичното придържане към здравия разум блокира възможността индивидите, групите и организациите да се себеизследват и да постигат обяснения, различни от онези, които заварват в културата. 

Става ясно, че културата на здравия разум прикрива социалното естество на същест-вуващите отношения на изключване, обезправяване и маргинализиране, като им придава статут на природност, на непоклатима и непоколебима даденост. За жалост резултатите от изследването подсказват, че културата на здравия разум неоспорвано и непоколебимо владее умовете на огромното мнозинство български граждани, в това число и на юридическия естаблишмънт.

Социалното конструиране на света

Постмодерната парадигма в изучаването на културата помага да бъде демистифици-ран този процес на натурализация на социално конструирани отношения на несправедливост. Според тази школа културата е динамичен феномен, продукт на взаимодействието между човека и неговата среда, който се влияе от исторически случайности, но следва определени модели (културни патерни), които могат да бъдат както адаптивни, така и маладаптивни. Тези патерни се усвояват чрез социално взаимодействие от членовете на общността и се проявяват като устойчиви културни практики, обяснителни модели и поведенчески репертоари, но често остават скрити за своите носители. Задачата на критичния изследовател на културата, бил той антрополог или помагащ професионалист, е да експлицира тези културни модели и да ги направи достъпни за съзнанието на членовете на общността, като по този начин ги овластява да се ангажират с промяна. 

Сред постмодерните възгледи се откроява конструктивизмът, който разглежда културата като "символна вселена", която хората произвеждат и поддържат чрез своите социални взаимодействия и практики, често до степен да привиждат културните артефакти като природни факти. Станалият класически текст "Социалното конструиране на реалността" на Питър Бъргър и Томас Лукман (Berger and Luckmann, 1991) изследва когнитивните и социални механизми на обективация и овеществяване, чрез които социалната и културна реалност от човешко творение започва да се превръща в природа, във външна, предметна реалност, която заварваме в света и която изглежда безотносителна към нашето участие: "От предишното обсъждане на обективацията трябва да е станало ясно, че веднага след изграждането на обективен социален свят се появява възможността за овеществяване. Обективността на социалния свят означава, че той се изправя пред човека като нещо външно на самия него. Решаващият въпрос е дали той все още удържа в съзнанието си, че макар и обективиран, социалният свят е човешко творение – и следователно може да бъде пресътворен от хората. С други думи, овеществяването може да бъде описано като екстремна крачка в процеса на обективация, при което обективираният свят губи своята разбираемост като човешко дело и се втвърдява като нечовешка, неподатлива на хуманизиране, инертна фактичност. По характерен начин действителното отношение между човека и неговия свят се преобръща в съзнанието. Човекът, производителят на света, се схваща като негов продукт, а човешката дейност – като епифеномен на нечовешки процеси. Човешките значения вече не се разбират като произвеждащи свят, а на свой ред - като продукти на "природата на нещата". Трябва да се подчертае, че овеществяването е модалност на съзнанието и по-точно – модалност на човешкото въплъщаване на света на човека. Дори схващайки света в термините на овеществяването, човек продължава да го произвежда. Тоест човек по парадоксален начин е способен да произвежда реалност, която го отрича."

Културната промяна

В този план културната промяна представлява преподреждане на елементи от тази "символна вселена" или приета на доверие картина за света, която хората поддържат и чрез която постигат споделено преживяване за реалност. Тъй като институциите, роли-те и социалните практики, в които хората са въвлечени и чрез които протича животът им, имат смисъл тъкмо в тази "символна вселена", те, от една страна, са разположени в нея, а от друга, наред с ежедневните си функции, са посветени на свръхзадачата да я поддържат, легитимират и възпроизвеждат. Парадоксът на промяната е в това, че тя неизбежно се разгръща в заварената картина за света, в която са вкоренени институци-ите, поведенията и практиките, и същевременно внася нови елементи в тази картина. По този начин процесите на промяна, от една страна, рушат символната вселена, а от друга по необходимост я поддържат, тъй като човешката реалност е възможна единст-вено в нея. Така установената картина за света става смисловото поле, в което се разг-ръща културната промяна, като едновременно я ограничава и се съпротивлява срещу нея и й се предлага като ресурс.

С други думи - културната и социална промяна се случва най-напред в полето на смисъла и след това се разгръща в реалността. Смисълът е феномен на уникалната чо-вешка способност светът да бъде преживяван, мислен и разбиран, тоест от свързването на ума с реалността в усилието тази реалност да бъде разбрана, обяснена и управлява-на. Тази операция се извършва от мислещия ум отново и отново, винаги по повод на конкретна ситуация, тук и сега. Ние успяваме да постигнем известен контрол върху реалността единствено по този начин – като постоянно правим усилия да я разбираме и конструираме обяснителни версии в ума си, а реалността постоянно ни се изплъзва и опровергава тези версии, с което ни кара да измисляме нови. Отказът или невъзмож-ността реалността да бъде мислена критично води до провал на тази операция на по-раждане на смисъл и загуба на контрол върху обстоятелствата. Случва се онова, което Бъргър и Лукман наричат "овеществяване" на човешкия свят – той се превръща в нещо чуждо, нечовешко, често пъти безсмислено и враждебно. Отчуждаването и опредметя-ването на социалния свят превръща хората – неговите обитатели и автори – в негови жертви. Реалността започва да се изплъзва от обхвата на индивидуалното съзнание, като крайната степен на този процес е нейното разпадане и окончателна загуба в хаоса и фрагментацията на психотичните преживявания.

4. Заключение

Този проект позволи на участниците да научат много за българската култура и на-чина, по който тя функционира по отношение на уязвимите индивиди и групи. Не на последно място, проектът се превърна в поле за апробиране на метода изследване в хода на действието в български условия и приобщаване на професионалисти от различни области към общността на изследователите практици, ангажирани със социална и културна промяна.

Методологическите приноси на проекта се изразяват в систематичното поставяне на ред въпроси, произтичащи от двойствената и потенциално противоречива роля на актьора изследовател, избрал подхода на изучаване в хода на действието: по какъв начин валидизира знанието, постигнато по пътя на активно взаимодействие с изследваното поле; как съчетава изследователския и активистки дневен ред на своето участие и как управлява напреженията и потенциалните конфликти между тях; какви са границите на приложимост на тези подходи в местните условия и как тяхното прилагане променя въвлечените в процеса общности.

Тези и други въпроси от комплексно естество – както епистемологическо и методо-логическо, така и политическо и етично – трудно намират универсален отговор.

Опитът на все още малобройната изследователска общност, прилагаща тези подходи в България, подсказва, че подобни въпроси могат да получат валидни отговори само в контекста на конкретното и неповторимо човешко взаимодействие, което възниква при автентичното ангажиране на изследователя с изследователското поле.

Библиография

Berger, P. and Luckmann, T. (1991) The Social Construction of Reality: A Treatise in the Sociology of Knowledge. London, New York: Penguin Books. 

Geertz, C. (1983) Common sense as a cultural system. In C. Geertz, Local knowledge: Further essays in interpretative anthropology. New York: Basic Books. 



АКО ИСКАШ ДА СИ ЧАСТ ОТ ПРОМЯНАТА, ПОДКРЕПИ законопроекта тук!

КОНТАКТИ

Фондация Български център
за нестопанско право


София 1000,
ул. "Христо Белчев" 3, етаж 2
(02) 981-66-17, (02) 988-81-66
info@bcnl.org

Конвенция на ООН за правата на хората с увреждания