Не помня кога съм започнала да припадам. Може още като съм била бебе, не знам... Бях на девет, когато майка ни завари с брат ми голи в кухнята. Наби ме, а брат ми се отърва, като избяга и не се върна цели два дни. През това време ядох бой още няколко пъти. Тогава за първи път се престорих, че припадам, за да спре майка да ме бие. Другия ми брат, по-големият, се подиграваше, а татко почти не изтрезня. Майка говорила с фелдшера, с учителката ми. Не ме пускаше на училище от срам да не се разчуе. После с тате ме заведоха в един интернат в Каварна. Много плаках и се молих да не ме оставят. Но те не ме слушаха, като им обяснявах, че не съм виновна, а бате ме накара да се съблека. Мама ме подбутна към директорката на интерната и каза да не цивря и че сама съм си виновна, а тате въобще не ме погледна. Обещавах и да не припадам повече, но и това не помогна. Няколко дни не спрях да плача, но после разбрах, че няма смисъл и че никой не ми вярва. Матракът беше окъсан и миришеше лошо на напикано, а като плачех, от сълзите ми почваше да мирише още по-лошо. Възпитателките не бяха лоши. После си намерих и приятелки. В града ни отбягваха. Търсеха ни само по-големите момчета. През ваканциите не ме вземаха, сигурно да не влияя зле на братята ми. На четиринадесет ме изпратиха в Дом. На осемнадесет в друг – в Българево. Вече бях свикнала да ме местят и не ревях. Там ме харесваха, щото бях хубава, умна, грамотна и работлива. Не харесвах нашите мъже в Дома. Предпочитах тези от града, ама Дома ни беше далече от Каварна и няма как, пеша през полето ли да вървя... Директорката от Дома и социалната ми бяха приятелки. Питаха какво искам и с моите пари ми купуваха каквото поръчам. Така ми купиха и мобилния телефон. Ама е скъпо и не звънях много. А то тогава на кого можех да звъня – само на майка ми и на братята ми. Татко почина от пиене ли от мъка ли, не знам... Майка остаря. По-големият ми брат се ожени и има момиченце. Прилича на мен, на леля си. Русичко със сини очи. В нашето семейство само аз и то сме със сини очи. Другият ми брат живее при майка. Той не се ожени. Не работи и живеят само от нейната пенсия и от помощи. Тогава на две – три години си ходех за Коледа или за Нова година. Ама само за малко, за един ден. Майка не щеше да ме вземе вкъщи. А аз мога всичко да върша – да пера, да чистя, да готвя... А и кой ще се грижи за нея като остарее съвсем... Брат ми ли? Та той не може и да се обръсне. Преди четири години се напи и катастрофира. Беше му счупен крака. Ходех да го видя в болницата. Простила съм му отдавна и не му се сърдя за нищо, ама поне веднъж да беше попитал как съм и аз, какво искам? Нищо. 

От пет години живея в Добрич. В Защитено жилище. Тук е хубаво и ми харесва. По-малко сме – само 8, а не като в Дома – повече от сто. Ходим из града. По – близо съм до нашето село. Само на десет километра. С майка ми обаче не се виждаме вече. Преди, като си вземеше пенсията, идваше в града да пазарува в един онези големи магазини, пък той нали е до нашето жилище и като дойдеше, се срещахме на паркинга. От три години не се срещаме, щото майка вече не ми е настойник. Тя сама се отказа. Беше ми настойник заради рентата от татевите земи. Аз не знаех, че имам земя от тате и че ми дават рента, щото майка като ми била настойник я вземала. Директорката обаче трябвало да ми събира голяма такса, задето вземам рента. Обадила се на арендатора, че имам рента, пък не я вземам. И така от кооперацията почнали да ми пращат рентата в Жилището. Майка като разбрала, се развикала, разсърдила се и се отказа да ми е настойник. Ходихме в съда. Тогава я видях за последно. Пак съм под запрещение, но Директорката ми стана настойник. Иначе имам пари. Директорката ми дава, като поискам да си купя нещо. Аз много не харча, всичко си имам. Ходя и на работа по малко. Чистя входове. Дават ми по 30 лв. на месец на вход. Много искам да работя, ама истинска работа, по цял ден. Пак мога да съм чистачка, ама да знам, че съм със заплата, с работно време, с престилка. И други неща мога да върша- да помагам в кухнята, да плета, да гледам деца... Нищо не ми пречи. Не съм припадала от няколко години. Пия си хапчетата за припадъците.

Спестявам си пари. Някой ден, ако ми свалят запрещението и ако си намеря работа, мога и сама да живея. С парите ще си купя легло, маса, чаршафи, килим... Не знам, може и в Жилището да си стоя. Щото то само с пари не се живее... Като си сам... Тук поне имам приятелки... може пък и да се оженя. Един ме беше искал, ама той пък бил пияница. Защо ми е такъв мъж, хич не ми трябва. Казах му, че съм под запрещение, и не мога да се оженя. То не, че не е така, ама падна голям смях... Избяга.

От всичко най си ценя едни пантофи. Не ги нося. Пазя ги в гардероба. Те са още когато майка вземаше цялата рента за Коледа. Брат ми си купил кола, че нали блъсна старата. Пак стара купил, ама здрава. На големият брат, нали сега има дъщеричка, парите и на него му трябват. А на мене майка ми купила пантофи. Много хубави. Затова си ги пазя. Ако ми свалят запрещението, ако пък се оженя някой ден, тогава ще ги нося. Само тях имам от майка ми. А са толкова хубави. Сини. Щото съм със сини очи.